_{Списание „Образование и специализация в чужбина“, бр. 76 – септември 2017}

Знаете ли, че много младежи записват психология не заради науката, а за да разберат себе си. Това правилен похват ли е?

Наясно съм, че последните години психологията се превърна в една от най-желаните за следване специалности в България. Няма нищо странно в това. Вече не е тайна за никого, че организмът на човек се влияе в огромна степен от психиката и емоционалното му състояние. Хората осъзнават все по-голямата нужда от познания, свързани с функционирането на човешката психика и търсят психологическа подкрепа за своите житейските трудности, кризи и избори. Няма нищо странно и в това мотивите на повечето бъдещи студенти по психология да са свързани със себепознанието. В крайна сметка това е най-висшата форма на познание, а и най-сложната задача пред всеки един от нас. От друга страна за да бъде една мотивация автентична и устойчива във времето, следва да бъде водена от дълбоки лични потребности. Психологията е млада наука и има нужда да се развива, но също така тя е изключително практически насочена към подобряване качеството на човешкия живот, ето защо мотивът да опознаем себе си е достатъчно смислен. Големият Павел Вежинов е казал: „Да опознае себе си е все едно човек да открие всички истини на света.“

Един психолог може ли да решава своите собствени проблеми или трябва да потърси колега за помощ?

Ние хората управляваме реалността чрез защитни механизми, които не осъзнаваме. За да има възможността един психолог да застане адекватно срещу друг човек в качеството си на помагащ, той трябва да е стоял от другата страна преди това. Следва да е преживял своята лична терапия, да е достатъчно осъзнат за своите защитни механизми, травми и избори. За да продължава да бъде осъзнат за себе си – до къде стига неговата психика и от къде започва тази на другия човек, психологът също ходи при колега, наречен супервизор, който поглежда обективно, дава насоки, подкрепя или коригира. Всеки един от нас, независимо какъв и колко добър специалист е в дадена област, е преди всичко човек с всичките си човешки слабости и трудности. Никой не може сам да се справи с необятната дълбочина на психиката.

Работила сте в много риалити формати като Биг Брадър, Фермата... Какви хора идват на кастингите?

Риалити стандартите се промениха. Първите продукции събираха повече хора, които се блазнеха предимно от идеята да се видят на телевизора, да станат разпознаваеми ‚“вип персони“, да спечелят някой лесен лев (който мотив и до днес е сред най-актуалните). С напредване на времето и количеството сезони дори се заговори за нова генерация реалити участници. Вече можем да видим в реалити форматите и порасналите деца на някои от първите участници... нещо като семейна приемственост. Все по-често на кастингите се срещат успели, финансово стабилни и високо образовани хора, които са любопитни към живота, умеят да експериментират като предизвикват собствените си граници и търсят себеопознаване през нови и нестандартни ситуации. За много от кандидат-участниците евентуалното влизане в Биг Брадър е своеобразен рестарт на живота, тръгване в нова посока. Част от кандидатите се връщат на следващи кастинги, ако не са били одобрени и опитват отново, претърпели развитие в една или друга посока, в следствие на самото преживяване от кастването и получената обратна връзка от екипа. Самата Ани Владимирова, която е ръководител на екипа психолози казва: „В Биг Брадър никой не губи. Участниците преосмислят представата за себе си и живота си и се виждат от друг ъгъл, което е голям опит. Това е като груповата терапия, където може да ти се разгони фамилията, но после излизаш по-добър и по-силен.“

Защо едно предаване като Биг Брадър е толкова успешно?

Биг Брадър безспорно е феномен. Пилотният сезон на Big Brother се излъчва през 1999г. в Холандия и успехът му е изключителен. В следващите няколко години правата за излъчването му са закупени от различни продуцентски компании и телевизионни канали в над 70 държави по целият свят. На по-късен етап се появяват множество подобни риалити формати, които също имат своя успех, но конкретно за нашата географска ширина Биг Брадър е фаворитът сред риалити форматите, понеже някак се родее с българската ни народопсихология - да гледаме и обсъждаме все “чуждия двор и паница“, както и безпогрешно да разпознаваме треската в чуждото око, оставяйки слепи за гредата в нашето собствено. За времето, в което съм била професионално ангажирана с риалити форматите, съм се убедила, че целта на тези продукции не е да възпитават (понеже това е основната критика на обществото към този жанр), но участниците и ситуациите могат доста да ни подскажат какво се случва вътре в нас, в нашите семейства, в нашия общ дом, за който всички носим отговорност.

С какви проблеми идват най-често хората при вас?

Съвременният човек живее в режим „пълна бойна готовност“ през по-голямата част от съзнателния си живот, без да планира достатъчно време за презареждане на „батериите“ на собствената биологична машина. Перманентното функциониране в „резерва“ изтощава организма, потиска имунната система, разболява психика и тяло. Хората биват заливани от огромно количество стимулация, изискваща бърза и адекватна преработка, което неизбежно претоварва човешкия „процесор“. Усещането е за загуба на контрол над тялото, живота, бъдещето. Това са така наречените тревожни разстройства, като паническите състояния са най-често срещани. Паническото състояние е аларменият бутон на психиката, който известявя, че сме претоварили системата и че е нужна промяна в начина на мислене, в навиците, в цялостното функциониране.

Често хората подценяват работата на психолога и го заместват с приятелите си. Защо да не го правим?

Действително, един от най-важните ресурси, за да се справи човек с някаква психологическа или житейска трудност, е подкрепящата го среда - роднини, близки, приятели. И често този ресурс е достатъчен. Съществуват обаче ситуации, които изискват безпристрастна и задълбочена гледна точка, която няма как да дойде от емоционално близките до нас хора, тъй като да сме свързани емоционално с някого в голяма степен нарушава обективността и неутралността. Психологът може да даде различен поглед, да проследи важни взаимовръзки, също така той разполага с професионален инструментариум, чрез който да насочва правилно процеса по справянето. Един известен психотерапевт прави следното сравнение: „Психотерапевтите са като треньорите, които стоят на страничните линии, наблюдавайки играта на живота Ви, докато приятелите са играчи като Вас в същия мач. И двете са важни, но ролите и гледните точки са различни“.
Смятам, за неточна формулировката, че хората подценяват работата на психолога. По-скоро не я разбират достатъчно добре. В България все още не се прави разлика между психолог и психиатър. Има много хора, които се страхуват да не бъдат стигматизирани и обявени за „луди“ ако посетят психолог. Фактът, че все повече млади хора се ориентират към специалност „психология“ индикира, че е започнала промяна в нагласите на българите към професията на психолога и психичното здраве.

Повечето ни травми от детството ли идват и как да разберем, че имаме травма?

Да си родител те поставя в една от най-сложните житейски ситуации. Това означава, да се учиш в движение, често да опипваш почвата на сляпо, да се чувстваш на моменти безпомощен, объркан и емоционално лабилен. Дори родителят да отглежда второ, трето, или четвърто поредно дете, той винаги е поставен в различен житейски и личностов контекст, който допълнително се усложнява от факта, че всяко дете е нова и различна вселена. Родителските грешки са неизбежни, а детската психика е твърде впечатлителна и уязвима. Често децата, които са получили психологически травми, изграждат самосъзнание, което се фокусира върху виждането на себе си като жертва на обстоятелствата, хора и събития, които не могат да контролират. Разбира се и обратното е вярно – човек може да се идентифицира с агресора, т.е да възприеме модела на фигурата, причинила му страдание. Желанието за постоянен контрол или защита също може да бъде индикатор. Най-общо може да се мисли за за психологическа травма при следните условия: функциониране в двете крайности - свръхемоционални реакции или липса на естествена за контекста чувствителност, също така влизане в повтарящи се ситуации, носещи страдание и болка, наличието на рисково поведение, както и невъзможността да бъде превъзмогната определена значима загуба. Малко хора не си дават сметка, че да си влюбен „до полуда“ (забелязала съм, че повече хора очакват именно такава тръпка, която е приемлива и допустима в тийнейджърска възраст), е също подсказка за сериозна психологическа травма. Винаги когато има крайност в поведението, с определена повтаряемост, червената лампа на защитната ни система трябва да започне да свети - без значение дали се отнася за собственото или за чуждото поведение.

Хората често изпадат в депресия – било то заради любовен проблем, липса на пари или други трудности. Как да излезем бързо от това състояние?

Когато човек преживява труден момент, а най-често той е свързан със значима загуба (на здраве, любов, работа, дом, материална сигурност.) психиката преминава през определени защитни фази, които поднасят реалността „на час по лъжичка“, за да можем да се адаптираме към променената, болезнена реалност, вместо да я изживеем като мощен токов удар, който да унищожи цялата ни „електрическа“ система. Няма скоростно излизане от страданието. Нещо повече: точно бързането да избягаме от болката и дискомфорта ни вкарва в порочния кръг на хроничното страдание. Емоционалната болка е необходима за живота ни, тъй като тя калява психическата ни мускулатура. Рецепта за бързо справяне? Позволете си да изстрадвате болката, да я преболедувате, да оставате с нея за известно време без панически да бягате, посягайки към хапчето, чашата с алкохол, работата, шумните компании или компромисните заместители, поради страх да останете на саме със собствената си личност.

Много младежи кандидатстват за специалност „Психология“. Какво бихте ги посъветвали?

Често идват кандидат-студенти при мен с молба за насоки и препоръки. Първият въпрос, който им задавам е: „какво те подтикна да избереш точно психология, а не нещо друго?“. Отговорите са различни, но най-често: искам да помагам на хората, интересно ми е да правя профили, психологията е навсякъде където има хора, родителите ми се разведоха, искам да помагам на деца.... долавяте ли личните мотиви?
Винаги отговарям по един и същи начин, директно извлечен от личния ми опит. Част от колегите, с които следвахме заедно психология се отказаха след първите 2-3 семестъра, прекъснаха за известно време или добутаха семестриално, но не се дипломираха. Аз бях също от разочарованите студенти в края на 2-та година и си казвах: „Е, това ли е психологията – философия, история, педагогика, лингвистика, статистика... не искам да уча това!“. Все пак останах, въпреки разочарованието и съмнението. Към края на следването пъзелът започна да се нарежда. Всички изучавани предмети, колкото и да ми струваха в страни от психологията, започнаха да се свързват с нея през ясни логически връзки... Та това е моят съвет – не се отказвайте, въпреки огромния обем „странична“ информация. Човек е Вселена и целият еволюционен опит е складиран както на колективно, така и на индивидуално ниво. Никаква информация не може да Ви бъде излишна, ако искате да опознаете себе си или друг човек. А опознаването води до разбиране и приемане. Без наличието на тези две условия е невъзможно помагането.

‍