Как заразата на отлагането бавно, но сигурно отравя живота ни, пропива се в начина ни на мислене, отношението към работата, свободното ни време, в самите нас и в крайна сметка „подменя” нашата идентичност, лепвайки ни етикет „мързеливец и отлагач”?

Хората, които от години отлагат главните си жизнени цели, както и другите от по-дребен порядък, са усвоили твърде добре науката за самокритиката. Те отлагат и бавят като закономерна защитна реакция срещу неуспеха, критиката и собствения си перфекционизъм. Отлагачеството е само върхът на айсберга, а недовършените задачи не са истинският проблем, макар че точно те издънват ситуацията винаги.

Отлагането в своята същност представлява опит за разрешаване на редица добре прикрити зад дългата му и провлачена сянка проблеми, като липсата на самоуважение, страх от неуспехи или успех, нерешителност, перфекционизъм, включително неспособност за дефиниране на цели и планиране, както и нарушен баланс между труд, почивка и развлечения. Уилям Джеймс е установил, че нищо не е по-изтощително от безкрайното висене над незавършената работа. Навикът да се бави и отлага завърта човек в порочен кръг. В началото е усещането за претоварване и подтиснатост, отключва се страхът от провал и неуспех, човекът скача с пълна мощност на „педала на газта”, отчаяно се втурва да се старае максимално, работи по-дълго, но неувереността вече го е захапала здраво, времето тече на бърз ход и го притиска в ъгъла, появява се негодуванието, мотивацията се срутва, и като краен резултат човек отхвърля задачата, като насочва креативността си в измисляне на оправдания за нейното отлагане.

Хората, които бавят и отлагат ангажиментите си, не са инатливи магарета, нито пък са неразумни, мързеливи, или тежко безотговорни. За повечето от тях изпълнението на определени задачи възкресява в емоционалната им памет унищожителните критики на родители, учители, предишни началници или отколешни подигравките на приятели и съученици. Всяка неувереност и съмнение в собствените възможности избликва като гейзер в тяхното съзнание само при мисълта за работа по проект или задача, в които човека не се чувства особено силен. Страдание, обида, емоционална болка и страх от провал започват да се асоциират с определени типове задачи. И когато ти се струва, че сякаш животът ти сервира твърде често и твърде големи порции от това гнусно меню, ти неизбежно губиш своята вътрешна мотивация и способността да довеждаш нещата до край. Цикълът на отлагането започва с напрежението от това, че сме претоварени и завършва с опит за бягство чрез Отлагачество. На първо четене изглежда сякаш забавянето и незавършването на определена задача са свързани с мързел, бъркане в носа и неспирни забавления. Парадоксът, обаче, е точно там: отлагачът дори не може да се възползва от възстановителните и емоционално зареждащи моменти на свободното време. Всяка възможност за развлечение, почивка или приятна дейност, бива преживявана като кръшкане от това което ТРЯБВА да се направи. Резултатът – цунами от чувство за вина, което залива емоционалната система на отлагача, а душата му попива като сюнгер всяка капчица от отровната емоция. Всеки професионален отлагач знае високата лична цена, която плаща за изпълнението на длъжностната характеристика на своето отлагане – пропуснати крайни срокове и сделки, отменени планове и постоянни закъснения, влошени взаимоотношения и перманентен стрес. Има една категория отлагачи, които умело се прикриват зад маската на работохолизма. Те успяват отговорно да посрещнат задълженията си и крайните срокове, като избягват сериозните неблагоприятни последици. В резултат на този напън те се превръщат в изключително изтормозени, изтощени, притиснати, неудовлетворени и самотни хора, точно поради факта, че никога не слизат от „поточната линия”, мотивирани от страха, че няма да се справят успешно и навреме.

Как човек се разболява от синдрома на „Отлагачеството”?  

‍Да – „разболява” е точната дума, тъй като становището, че мързелът и неорганизираността са заложен недостатък на личността, заради който бавим и отлагаме, вече е подложен на сериозна критика от съвременната психология. Теорията, че за хората е характерна вродената пасивност и ленивост, в резултат на което те поначало се нуждаят от постоянен натиск и „пръчка”, за да бъдат мотивирани, също среща все повече критики и отхвърляне. Така наречената „отровна педагогика”, която приучава детето към ниско самоуважение и отрицателни формулировки по отношение на самото него и труда, както и възпитателната стратегия: ”животът е труден, няма време за забавления, има само отговорности! ТРЯБВА да се научиш на дисциплина!”, раждат бъдещите отлагачи.

Къде и как се заражда проблемът?‍

Деца, родители, възпитание. Спомнете си като деца дали сте чували израза „от едното ухо влиза, от другото ухо излиза”, „не си прави оглушки”, „какво се ослушваш”, „защо си пишеш домашните в последния момент, дори в междучасието”….. Все неща, които показват, че в детето се „заражда” проблем с отлагането и свършването на определени задачи или ако може така леко да му се размине. Е, малко по-късно разбираш, че да чакаш да ти се размине е меко казано наивно и граничещо с чудеса, когато става дума за учене, работа, гонене на срокове, но в теб остава едно такова убеждение, че ако изчакаш, ако отложиш, може би ще се промени ситуацията, ще ти дойде по-добра идея. А всъщност просто трупаш напрежение и тревога. Научаваме се да го правим още като деца, защото се страхуваме от неуспех или защото се притесняваме, че това, което правим не е достатъчно добро. Когато значимите ни възрастни хора (родителите, по-късно учителите и авторитетите) все не са доволни от свършеното, все искат повече и повече, имат очаквания към детето, които не отговарят на неговата възраст и залагат отговорности, които то не може да понесе.

На другия полюс, но със същия резултат е и прекалено завишеното оценяване на постиженията на детето. Когато родителите се възхищават на всичко, което детето направи, величаят неговите постижения и го мотивират прекалено активно, то когато детето порасне и се сблъска с реалността, която не е толкова поставяща го на първо място, то може да изгуби увереност в себе си и собствените си сили. Когато попадне в ситуация, изискваща бързо вземане на решение, то вместо да положи усилия и да се активира, би могло да блокира и да реши да забавя нещата от страх да не разочарова или да не е толкова добре направено всичко. Т.е. бягство от действие, защото така няма опасност да сгрешиш и колкото повече отлагаш, толкова повече опасността намалява.

И при двата случая имаме проблем със самооценката – тя или е занижена или нереалистично висока. Родителите могат да объркат страхът от провал у детето с мързел, липсата на самоорганизация с нехайство, несигурността в себе си с неспособност да вземаш решения. И пак родителите са тези, които могат да помогнат на детето да изгради добра самооценка и автономност вместо съмнение и нерешителност. Тези характеристики се формират още в ранна детска възраст и за тяхното формиране има влияние семейната среда в този етап от живота на човек. Да отлагаш е защитна придобита реакция срещу страхът от неуспех и e сериозен проблем, който няма нищо общо нито с мързела, нито с липсата на организация, както обикновено се смята, а с ниското самочувствие, страховете и понякога перфекционизма. Времето за хората с подобен проблем е много разтегливо понятие. Често дори казват, че губят представа за времето и за това как са изпуснали срока, как се е наложило да се мобилизират в последния момент и с цената на много стрес, усилия, бързане, риск от грешки са успали да се справят със задачата и дори заживяват с вярването, че се справят най-добре в последния момент, когато са притиснати от времето и използват това свое вярване, за да имат оправдание пред себе си за отлагането. Но дали това е удовлетворително и заслужава ли си цената, която се плаща?! Добре е да залегне във възпитанието още от рано, че дългото чакане и отлагане няма да доведе до разминаване или отпадане на една задача, а напротив – ще вкара детето във въртележката, в която едно човече ще му повтаря постоянно „Няма време!” и ще се наложи мобилизация на всичките налични ресурси. Ами ако не са налични точно в този момент?! Тогава има срив и кризата е на лице. За това и хората, които казват „правя го сега, за да ми се махне от главата и да не го мисля” имат много по-ефективна стратегия в случая, отколкото дългото и мъчително чакане, разкатаване и накрая гонене на срокове с цената на стрес, напрежение и вина заради отлагането и пропуснатите шансове.

Необходимо е да правим разлика между мързела, който чака друг да свърши работата и отлагащия, който иска да я свърши, но все нещо му отвлича вниманието, все се прокрадва страхът от това дали правилно ще го направи. Хората, които отлагат се различават от мързеливите по това, че искат да свършат работата, а не гледат да се отърват от нея или някой друг да я свърши. Отлагането всъщност е проблем най-вече на самоорганизирането. Хора, които могат да се самоорганизират ефективно по-трудно биха имали този проблем, за разлика от тези, които се губят „в превода”, разконцентрират вниманието си и за тях би било трудност да свършат задачите спокойно и навреме. Винаги когато се страхуваме и отлагаме предполагаемия неуспех е добре да си напомним, че всъщност отлагаме и предполагаемия успех.

Кои са причините?

За откриването им трябва да си отговорим на няколко въпроса: Кога най-вече отлагаме? В началото на седмицата, в края, винаги… В първия случай вероятно имаме по-трудна адаптация и превключваме по-бавно. Тук е нужен механизъм, който да открием сами за себе си, чрез него да стигаме лесно до субективно усещане за подреденост. Това правим с не малък брой потребители в e-therapy. Към края – би могло да сме претоварени, отегчени, демотивирани… Нужно е допълнително зарядно, което да снема умората, да подава повече храна за интереса, да осветлява възможността на резултатите. Винаги – дали не става въпрос за личностнов проблем… Тогава работата с психолог ви е нужна, просто защото е по-лесно да разтовариш торбата от гърба си и да можеш да погледнеш хоризонта по-ясно. Всъщност първата стъпка в справянето е да отдиференцираме кое ни пречи. Къде се намира то, каква е причината.

Какво най-често отлагаме?

Има хора, които отлагат тежките и трудни задачи, хора които отлагат задачи, които се правят в колаборация с други хора и естествено хора, които винаги се движат с изоставане по всяка линия, а да не забравим и категорията, отлагащи хубавите преживявания. Първите се страхуват от високите летви. Но те са тези, които сами поставят най-високия прът. Не вярват в способностите или не са ги открили в себе си. Често предпочитат пасивното пред активното, което води до рискове. Избират ситуациите, в които острието вече пуска кръв. Какво да направим, ако сме от този тип отлагачи? Представете си, че имате горчиво лекарство, което ще спаси живота ви. Но е толкова горчиво, че не можете да се насилите да го усетите по небцето си, дори пред риска да се споминете. Какво ви е нужно? Идеята за нещо сладко или поне с добър приемлив вкус след това. Както и осъзнаването на способността си да премествате планини. Това е приложим принцип и при задачите, които отлагаме по признака трудност. Когато нагазваме в трудната задача, трябва да имаме подготвена лична награда и нещо „сладко” за финал. Подарък, който сами да изберем. Тогава горчивина ще ни изпълни с гордост, а следващите по-дребни хапове ще са от рода на желиран бонбон.

Ами, ако винаги отлагаме, когато трябва да си сътрудничим? Има много хора, които се чувстват добре, когато действат сами. Те не могат да издържат на прекия контакт, който според тях би носил опасността от непосредствена оценка. Не могат да организират себе си на части и виждат цялостното действие. Тогава им се губи апетита за постигане. Тук има два варианта – измъкване или прекаляване с отговорността. Нито едното, нито другото са преките пътища към доброто завършване без отлагане. Какво да направим? Разграничете работата от личността. Приятелството помага, но и може да е най-добрия механизъм на отлагането. Имате право да изисквате, щом като сте влезли в симбиоза с друг човек и сте формирали обща цел. Но затова е нужно ясно параграфиране на това кой, какво, кога и как го прави. Добротата не е най-доброто средство, за да се свърши навреме. А измъкването наслагва неудовлетворение в другия и губим своето място до него. Склонността, да носим всичко на собствените си рамене не е най-точният вариант за успех. Той често ни води към прегаряне, а в него отлагането е физиологична последица.

Какви емоции изпитваме в самото отлагане?

Това е най-трудният въпрос. Защото винаги маскираме зад чуждите приноси, зад обективните причини, зад случайните уж събития. Пазим се от лъсването на сриващата се самооценка. Гоним себеактуализацията и реномето си с много обещания. Обвиняваме целия свят, но затваряме сетивата си за вътрешното почукване: страх те е, неуверен си, помниш провала, уморен си, нямаш вяра на резултата, на себе си… Спомни си колко добре се чувстваше преди в онзи момент, в който усети колко много работа си свършил само за няколко часа. Сякаш беше на допълнителни пружинки! Тогава какво имаше повече от сега? Резервна батерия? Не! Просто вътрешната мотивация и усещането за компетентност. Това е един от стълбовете на работещото планиране –да откриваме мотивацията в себе си и да я съчетаваме с усещането ни за компетентност. Но някак си, колкото повече събираме знания, толкова повече въпроси трупаме. Ако към едни и същи задачи, които вършим получаваме усещане за спорадична компетентност, то е много по-вероятно следващия път да се замислим и да предпочетем да не поглъщаме горчивото хапче. После ще има, още и още, и още… В сайта твърде много потребители имат алогичното убеждение, че след като завършат тази работа, този проект, тази трудна седмица… след това ще живеят лесно и без напрежение. Това е живот в утопични представи, който погубва мотивацията. Защото двигателят е сложен на погрешно място при търсенето на края, а не при намирането на смисъла от действията. А кой може да постигне целите си, без да знае какви са и какво точно иска? И все пак как можем да формираме нещо по-универсално, за да имаме схема, която да ни помага да не стигаме до хиперболични отлагания и абулично мъждукане?

Поставете си цели.

‍Големите цели раздробете на по-малки. Така целта придобива конкретна визия. След като виждаме, можем да определим и какво ни е необходимо.

Определете стъпките към постигането:

какво можете, каква информация ви е нужна, на кой можете да разчитате, какви допълнителни ресурси можете да използвате? В стигането до целта по-често не сме сами и още по-често можем да намерим подкрепа, ако я потърсим и ако зададем точните въпроси. Така успяваме да се справим и с още от духовете в къщата ни – стреса и умората. Стресът ни вкарва в лутане, в игра на ориентиране без карта. А тогава емоциите преливат и действията не са продуктивни. Умората не ни позволява да сме продуктивни. Тя изземва и мотивацията, и изобщо желанието ни да кажем старт. Всъщност, за да не отлагаме най-важното действие е да пресечем стартовата линия. След това вече планирането и ресурсите ще ни помогнат. Най-накрая ни е необходимо закрепващото звено на разбора. Това, което ще ни покаже какви заслуги, какви способности имаме, какво можем, което дори не сме вярвали. Колко хубаво е човек да усеща развитието си и да знае какви стъпки следват.

Огледайте се около себе си!

‍Кои са нещата, които най-силно ви карат да ги търсите, да искате да продължите, да се дразните дори от спирането? Естествено, първи в списъка са приятните занимания и хобитата. После идва интересът към това, което някой друг ни е спрял. Тогава винаги искаме да поправим ситуацията, да продължим… като в интересен филм, в който на най-сюблимното място ослепяваме от “очаквайте продължението”. Или като в рекламен билборд, който още не показва продукта, но минавайки всеки ден оттам, ние очакваме и търсим в ума си кое е това, което следва. Направете така и със задачите, които са ви трудни и като цяло с отлагането. Това е работещ подход най-вече при децата, защото провокира любопитството и стремежа към доказване. В крайна сметка, така ще се научите да превключвате, да сте по-гъвкави. Ще имате няколко оръжия: започнатата задача, планът за нея с конкретните стъпки, стремежът да видите резултатите и усещането за вашата уникалност.

Открийте кои навици ви помагат в отлагането.

‍Понякога те са твърде нелепи като минаването винаги по един маршрут.

Дайте воля на способността си да отказвате тези ангажименти, които не са свързани с ваша отговорност.

‍Особено в работата затрупването с папки, срещи и т.н. има функцията да доказва колко сме добри и мили. Но желанието ни да бъдем харесвани на всяка цена не винаги ни прави стабилно място сред другите. Не отлагайте своето време за почивка. Не отлагайте разчистването на своя списък с “това ми трябва тук и сега”. Цената да го имате не е толкова висока. Философията, създаваща самоотчуждени, силно самокритични, свръхтревожни, крайно неуверени и перфекционистично настроени хора-отлагачи, е спретната частично и точно в едно изречение от големия Уди Алън: „Животът е тежък, а след това умираш”.

В крайна сметка отлагачеството е невротична форма на самозащитно поведение, целяща да предпази самоуважението на личността. Човек се бави, размотава и отлага, когато предчувства опасност за собствените си достойнство и независимост. Неговите действия са неохотни и болезнени, когато естественият му инстинкт за автентична и вътрешно мотивирана активност, е застрашен или подтиснат. Тогава отлагането облекчава дълбоко стаените вътрешни тревожности. Тук страхът от провал и порицание са ключови, тъй като работата, която трябва да свършим се е превърнала в символ на нашата самооценка и себевъзприятие – аз съм такъв, каквато е моята работа. Особено в случаите на екстремален перфекционизъм не се прави разлика между преценката за нечия работа и нечия стойност като личност. Ако поддържате прекалено високи стандарти за себе си и сте критични към допуснатите от вас грешки, вие ще се нуждаете от самозащитни механизми, участвайки в рискови проекти. Тук Oтлагачеството се включва с пълния си блясък, предпазейки ви от евентуален неуспех. Също така отлагането може да ни пази и от страха ни от успех – труден избор между работа и семейство, промени произтичащи от важен житейски успех, както и повишаване на изискванията и очакванията към вас. Също така Отлагачеството може да е част от арсенала на пасивната агресия, изразяваща негодувание или „разчистване на сметките” с началници, които ви поставят в положение на избор между еднакво неблагоприятни алтернативи. Тогава отлагането е наказание за тези, които „поръчват музиката” и определят правилата, като бавите изпълнението на поставените Ви от тях задачи и скришом или подкопавате стълбовете на нечия авторитарност. В този смисъл, отлагането може да е един от възможните начините до известна степен да контролирате нещата.

И не на последно място – за Отлагачеството има награда. Освобождава ни временно от оковите на прекомерния стрес. В определена степен ние се пристрастяваме към отлагането като временен болкоуспокоителен илач за намаляване на чувството за тревожност и мъчително безпокойство, свързано с определени задачи. Да не забравяме, че отлагането запазва и част от енергията, която бихме могли да вложим (ако успеем да преборим вината) в нещо истински интригуващо, което стимулира по естествен начин нашата непринуденост, мотивация и любопитство. Тогава някак от типичен мързеливец и отлагач, можем да се преродим (макар и за кратко) във вдъхновяващ, енергичен и пълнокръвен човек.

за сп. “Прическа и стил”, м. ноември 2011г.
Фотокредит: centerscm.org

‍