"...Любовта винаги ни кара да мислим за някакво ново начало, макар всъщност да е само продължение на детската ни любов/... / Влюбването пробужда у нас нещо ново и вълнуващо като всяка новост. Мислим си, че обичаме за първи път, макар това да е просто първият път, когато обличаме в слова чувство, познато ни от най-ранно детство/.../

/.../Всеки от двамата партньори извървява дълъг любовен път, преди да реши, че е срещнал този (или тази), когото е чакал, откакто се помни. Много преди настъпването на големия ден всеки от нас вече е изпитал цялата палитра от любовни чувства. Най-напред, от появата ни на белия свят до осем месечната ни възраст, сме живели в състояние на съвършена симбиоза - продължение на симбиозата от майчината утроба/…/

/.../На осем месечна възраст ние вече знаем всичко за любовните емоции... Щом се научи да разпознава лицето на майка си, детето започва да страда от „раздялата" с нея веднага щом тя излезе от неговото зрително или обонятелно поле или пък от пространствените му усещания/.../  За да накараме отсъстващият родител да се върне, сме способни да плачем до изнемога, да го викаме, да го зовем с думи. Така че детето е изживяло с родителите си всичко от любовта на зрелия човек: началната симбиоза, болката от раздялата, думите и виковете, с които показваме, че не можем да живеем без другия... Компютърът, наречен „несъзнавано", е записал и съхранил в паметта си всичко още от самото начало и ще активира файла при най-малкия сигнал/.../

/.../Бебето още не разполага с думи, нито с истинска памет, но тялото му запомня, че близостта с другия е нещо добро. В последствие възрастният човек ще има една единствена мечта: да бъде „заедно" с някого както „преди" - ето това е основното, което характеризира човешкото същество. През целия си живот човекът ще търси другия. Кой друг? Няма значение кой. Един ще ви каже, че иска да живее с жена, друг - с мъж, трети - с дете, четвърти - с животно, а онзи, комуто никое от изброените същества не подхожда, ще заживее с Бог/.../

/.../ Ние сме създадени да живеем „заедно" с някого - на това се научаваме през дългия ни бебешки период, когато всичко, което получаваме, идва от Другия/.../

/.../Ревността е ужасно чувство, защото ни връща към архаични чувства, записани в тялото ни. Ревнивият зрял човек се превръща в бебе, което майката е оставила в люлката, за да свърши нещо, и което плаче, врещи, задушава се от рева си. Ето това внезапно преоткриваме, когато този, който ни е обичал, отиде „другаде" или при друг/.../

из "Евини дъщери"

_{Фотокредит: Staglieno Geniva}

‍