Веднъж един човек, разхождайки се до една пропаст, паднал.

Падайки, той успял да се хване за клона на малко дърво, растящо в процеп на скалата.

Висейки на клона, поклащан от студения вятър, човекът осъзнал цялата безнадеждност на своето положение: на дъното – речни камъни с мъхове, а възможност за покатерване нагоре просто нямало.

Ръцете му, хванати за клона, започнали да отмаляват.

- Е, – помислил си той – един Бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в Бога, но може пък да съм грешал. Какво губя? Затова той извикал: - Боже, ако Те има, спаси ме и аз ще повярвам в Теб!

Отговор нямало. Той отново извикал: - Моля Те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако сега ме спасиш, веднага ще повярвам! Изведнъж от облаците се разнесъл Велик Глас: - О, не, ти няма да повярваш!

Човекът от изненада едва не изпуснал клона.

- Моля Те, Боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така. Ще повярвам!

- О, не, няма да повярваш! Всички казват така. Човекът продължил да се моли и да убеждава.

Накрая Бог казал:

- Е, добре. Ще те спася… Пусни клона! - Да пусна клона? – възкликнал човекът, – да не ме смяташ за луд?“

Р.Линдкуист

_{Фотокредит: malewandsantan.im}

‍