История с "предизвестен край"

Тя стоеше пред мен и се плацикаше в  кална локва от самосъжаление. Имаше една мечта – той да се върне при нея. Искаше да спасява връзката си. Трескаво се питах -  любовите могат ли да се спасяват?! Но още по-тревожен въпрос пареше и зачервяваше мозъка ми: ТРЯБВА ли да се спасяват любовите? Та, нали всички мистици, философи, езотерици и всякакви гениални умове твърдят, че любовта е всичко, че тя е СПАСИТЕЛЯТ? Кой или какво може да я спаси, когато тя се разпада, агонизира или просто си тръгва? Ако няма нищо друго над нея, ако тя е Източникът, ако тя е всемогъща, следователно нищо и никой не би могъл да я върне. Освен самата любов.  Казват, че нищо лъжливо и илюзорно не съществува в природата. Само истинското остава.

Напоследък, обаче, чета също по разни книги, че всеки един от нас си създавал собствен  свят - подобно на холограма. Нещо повече - светът бил огромна холограма. Е, как тогава тези измислени от нас светове, свързвайки се,  могат да създадат истинска любов?! Или любовта също е илюзия, или в най-добрият случай трае 3 години.

Точно толкова беше оцеляла любовта на тази жена, досущ като извадена от книжното пророчество на  Фредерик Бегбеде. Гледах това изкривено от емоционална болка лице и от мен си тръгна всякакво съмнение. Вече знаех със сигурност – душата боли повече от тялото. Исках да й кажа нещо умно, да я успокоя, да я облекча.  Не успявах да го измисля. Загубата й беше тежка - макар и илюзорна. Нали  можеш да загубиш  само онова, което никога не е било твое? Сетих се за фантомната болка. Нямаш вече крайник, а той те боли, сърби и мозъкът ти вярва, че си е там – на място. Същото е и с любовта. Истинска или не, когато я ампутират от нас тя продължава да „съществува” и ние отказваме да  я пуснем... за да не осакатеят душите ни.

Тогава тя ми каза:

- Никога повече няма да обичам.

Изведнъж ми просветна:

- Освен ако не започнеш на обичаш себе си – отвърнах аз, излизайки рязко от вътрешния си монолог.

Тя ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път. Срещнах спокойно нейния небесно син поглед, замъглен от страданието и безпомощността. Усмихнах се и казах:

- Ако имаш достатъчно любов за себе си, сърцето ти никога няма да остане празно, осиротяло и студено.  Дори когато хората, които обичаш по една или друга причина отнесат със себе си любовта, която са ти дарявали, в теб ще остане достатъчно, за да продължиш напред без тежки "осакатявания".

Тя помълча няколко минути обмисляйки чутото. Виждах как рови  в ума си за аргументи „против”, в опит да защити своето страдание и безпомощност:

- Но, аз не съм егоист, че да обичам  себе си повече от някой друг! Без него аз съм НИКОЙ! - проплака тя.

- И с него си била „никой” – просто временно си заемала чужда самоличност. Докато не се намериш и не се заобичаш, няма как друг човек да го направи вместо теб. Всеки твой партньор ще усеща бездънната яма, която трябва да запълва и тази непосилна задача ще го принуждава да бяга от теб. Ако искаш да имаш истинска връзка, ще ти се наложи да останеш насаме със себе си, да влезеш в контакт със същността си, да я опознаеш и приемеш.

- Но, самотата е ужасно нещо – най-страшното на този свят - почти фалцетно изпищя тя.

- Знаеш ли – отвърнах аз – голямо нещастие е, да се чувстваш самотен и изоставен  в собствената си компания. Тогава да си САМ, е доживотна присъда. Самотата става твоят най-омразен съкилийник, до когото си лягаш нощем - объркан, празен и уплашен.  Докато винаги търсиш или чакаш някой да запълва вътрешното ти пространство, никога няма да отвориш вратите на собствената си Вселена. Самотата може да даде време и място за изцерение на душата.

_{Фотокредит: idntimes.com}

‍